ЦЕНТЪР ЗА ЛИЧНОСТНА ЕФЕКТИВНОСТ

Помощ по интернет

Дали ще успеете или се провалите зависи от фокуса на вашето внимание

Фокусът на вашето внимание в живота определя това, какво ще получавате от него.

Известният Учител и бизнесмен Майкъл Роуч дава следния пример:

Ако вие държите в ръката си химикалка  - за вас тя е нещото, с което можете да пишете; ако тази химикалка попадне при някое кученце – за него тя ще бъде нещото, което може да дъвчи; ако химикалката остава без нечие внимание – тя се превръща в нищото, Великата будистка празнота.

Така геше Майкъл Роуч обяснява значението на фокуса на нашето съзнание:

ако вие сте концентрирани в някакъв успех, нещата, които срещате в живота, вие обмисляте приложимо към вашето  желание за успех; ако вие сте концентрирани в някакви страхове – вие правите същото. Всяко едно нещо може да бъде използвано по различни начини. Изборът зависи от фокуса на внимание на вашето съзнание.

По този начин винаги имате възможност да увеличите или успеха си или своите страхове.

Геше Майкъл Роуч съветва да прилагате 4 стъпки за създаването на правилния фокус на внимание:

  1. Определите конкретно вашето желание (ако не знаете, какво искате, пожелайте си да разберете това);
  2. Намерете човека, който желае същото нещо;
  3. Не по-малко от 1 час на седмица безкористно помагайте на този човек да реализира своето желание;
  4. Когато лягате да спите не забравяйте да помислите за вашата помощ към този човек и за неговото удоволствие да реализира своята цел.

Вие ще бъдете учудени от това, колко бързо тази цел ще се реализира и във вашия живот!

Тогава направете още една стъпка:

Съберете на едно място 3-ма човека, мечтаещи да реализират същата цел, и им разкажете, как успяхте да го направите.

Не се притеснявайте – пробвайте!

 

Самотата е само една илюзия

 

Самотата е едно от най-дълбоките човешки страдания.

Понякога сме самотни физически, понякога духовно...

Самотата води със себе си страх, тревога, депресия и низка самооценка.

Самотата ни лишава от задоволяването на такива базови човешки потребности като чувството за свързаност с другите хора и чувството за собствената ни значимост за тях.

Самотата понякога изглежда непреодолима...

... и това е илюзия.

Защото самотата не е липсата на интерес от другите хора –

самотата е липсата на интерес към себе си.

Ние винаги сме заобиколени от нещо:  хора, животни, растения, микроорганизми, природни явления, човешко творчество, цялата Вселенна...

Нашия интерес към тях позволява да ги забележим и да ги опознаем.

Интересът винаги е свързан с нашата способност към познанието, нашите природни дарби.

И всеки от нас си има своя талант към опознаването и преобразуването на света.

Ако вие се чувствате самотни, вие просто не успяхте да откриете този талант, който ви свързва с другите хора и Вселената.

В детство това се постига чрез различни игри - ние пробваме много неща, докато не спрем върху нещо, което ни привлича най-много. Тогава формираме връзката си с  хората, увлечени по същото нещо, формираме знанията за този феномен на живота, накрая формираме уменията да го използваме – тези умения и предизвикват в другите интереса към нас.

Понякога едните умения са по-интересни за обществото, другите са по-малко интересни. Това е защото не винаги можем да преценим правилно, какви възможности ни дава едно или друго човешко умение. И вашата задача е да търсите познавачите, да убеждавате,  че това, което обичате и можете, е важно и нужно. И не случайно народната мъдрост ни казва: „Търсете и ще намерите“.

Всяка голяма река започва от малък извор, всеки голям път започва от първите крачки. Важното е да не спирате да се движите в правилната за вас посока!

 

Ирина Недялкова, психолог

 

 

 

Скритият смисъл на „обичам те“, изречено от нарцисист.

 

 

Това, което предстои да ти кажа е нещо, което никога не бих си признал в открит разговор, защото ще завърши с добре познатата игра на победен и победител – най-голямото удоволствие в живота ми – това, което продължава да те мотивира да носиш бремето на отношенията ни.

А в това е целият смисъл.

Когато казвам “Обичам те”, имам предвид, че обичам колко много се стараеш, за да ме накараш да се чувствам специален, че съм най-важният човек в живота ти, че искрено желаеш да ме направиш щастлив и че не очакваш нищо в замяна.

Обичам влиянието, което имам върху милото ти държание и намерението ти да се държиш добре, и ми доставя удоволствие да се сравнявам с теб и да изтъквам себе си, като използвам всяка възможност да те накарам да се чувстваш малка и незначителна.

Обичам да усещам слабостта ти, уязвимостта и емоционалните сътресения, детската ти наивност и чувството ти за вина.

Обичам, когато знам, че искаш да говорим и обсъдим проблемите си, но аз нямам желание. Обичам, когато безразличието ми те изкарва извън релси. Или когато с всеки изминал ден очакваш все по-малко от мен, а аз все повече от теб.

Обожавам да виждам колко е лесно цялата ти енергия да се фокусира върху това да успокоиш моите тревоги, и въпреки всичко, което правиш за мен, аз никога да не се чувствам достатъчно добре, достатъчно обичан, уважаван, оценен и т. н.

Не става дума за близостта, емпатията, емоционалната връзка, които желаеш, или какво съм направил, което те е наранило или обидило, или колко малко време прекарвам с теб или с децата. Става дума единствено за мен, за това да те държа, където ти е мястото, наранена, фокусирана върху мен и моите проблеми, пренебрегвайки твоята роля в отношенията ни. Аз имам право на всички удоволствия, на възхищението ти и на цялото ти внимание, нали знаеш!?

“Обичам те” означава, че обичам начина, по който се чувствам, когато си с мен или по-точно казано да те чувствам като моя собственост, мое притежание. Като да караш скъпа кола – тя те издига на по-високо положение в обществото, кара те да изглеждаш като първокласен бизнесмен. Харесва ми мисълта, че останалите ми завиждат за това, което притежавам.

Обичам силата, която излъчвам и която те принуждава да се стараеш все повече, за да доказваш любовта и отдадеността си, чудейки се какво още е нужно да направиш, за да си достойна.

Обичам да мога да обичам себе си чрез теб и в същото време обичам да те мразя за моята нужда да се налага да разчитам на теб или който и да е за всичко.

Обичам, че винаги си тук, когато имам нужда да обвиня някого за моето отчаяние; обичам, когато ставаш за смях в опитите си да ме предпазиш от нещо, което не искам да си призная; обичам факта, че разчитам на теб да подхранваш моето чувство за превъзходство и възхитителност и че можеш да поддържаш илюзията ми за власт в ума ми.

Нищо не ме кара да се чувствам по-уязвим от това да нямам контрол над определена дейност, която би могла да преиначи образа ми и да снижи статуса ми на властен човек. Ти все още не разбираш, че да приемеш ролята на този, който ми доставя удоволствие с начина, по който се държа с него или с децата е основен фактор за моeто усещане за превъзходство. Ти си мое притежание, забрави ли? Моята работа е да те накарам да мразиш тези ненужни чувства, от които само слабите хора имат нужда – близост и други емоционални глупости. Аз знам, че омразата към тях е правилното нещо, защото още в детството си се научих да ги възприемам така.

 

Изпълва ме със задоволство факта, че мога лесно да те накарам да се изнервиш за това, че не можеш да получиш каквото искаш от мен. Обичам, когато се налага да повтаряш едно и също отново и отново и да вършиш неща, за които по-късно ще съжаляваш. Всичко, което ми споделиш, всяко твое терзание и болка, бъди сигурна, аз по-късно ще използвам срещу теб, за да се налага да се обясняваш и оправдаваш и дори да се съмняваш в себе си и да се чувстваш несигурна и раздвоена.

За да разбереш, трябва да повървиш в моите обувки. Моя работа е да покажа пълното си безразличие към емоционалните ти нужди, болки, желания и да те наказвам, пренебрегвам постоянно, докато не си научиш урока. А той е следният – да си останеш безгласна буква. Твоята задача е да изпълняваш моите желания и да ме успокояваш.

Това, че не можеш да разбереш за необикновената ми власт въпреки стотиците пъти, в които съм ти го показвал по всякакви отвратителни начини, е доказателство за моята уникалност, заложена дори в гените ми. Хора с моите гени никога не са любезни и мили, освен в моментите, в които залагат капаните си, за да уловят жертвата си.

Обичам, когато се чувстваш несигурна, особено в моментите, когато вниманието ми привлече друга жена. Колко е лесно да ти кажа какво няма да получиш от мен, докато лесно го давам на останалите, като те оставям в неведение защо е по-лесно да изразяваш чувствата си, да правиш комплименти и да получаваш съчувствие от другите, но не и от мен. Обичам, когато те гледам да ми се молиш за внимание.

Обичам моментите, когато заплашваш, че ще си тръгнеш и ти трябват само няколко преиграни сцени с обещанията ми, че можеш да ми се довериш, и колко лесно се връщаш, вярвайки че този път ще се променя.

“Обичам те” означава, че имам нужда от теб, когато се дерзая вътре в себе си. Когато имам нужда от някой, който няма да ме изостави, който ще използвам като боксова круша, за да се чувствам по-добре или да го накарам да се чувства зле. Мразя всяко усещане за слабост у мен и потискам всяко разколебаващо ме чувство с властно поведение.

“Обичам те” означава, че обичам да поправям и оформям мненията ти и вярванията ти, да контролирам ума ти, за да мислиш за мен като за твоя спасител и твоето чудо, извор на живот и препитание, на който да разчиташ, и да се връщаш винаги при мен като че съм гравитацията, която те смъква на земята, независимо колко далече искаш да стигнеш.

Обичам, когато ме караш да се чувствам като Бог, да те държа толкова обсебена от това да ме боготвориш и обожаваш, да жертваш всичко, за да се доказваш пред мен; да угаждаш единствено на мен и да те награждавам или лишавам както аз пожелая.

Обичам, когато се колебаеш или си несигурна в себе си, чудейки се дали вината не е в теб. Обичам, когато се налага да се чудиш какво не е наред с теб, да поставяш под съмнение действията си, да се чувстваш виновна, че не можеш да направиш някого щастлив, когато той всъщност просто иска да покаже надмощието и властта, които има над теб.

“Обичам те” означава, че обичам да виждам възхищението ти към мен в погледа си, да знаеш, че ти си моят адреналин, моята лоялна публика, най-големият ми фен и почитател. Когато ти гледаш на мен като всезнаещия, всемогъщия, безгрешния. Знаеш колко мразя да се поставя под съмнение това.

И аз обичам, когато независимо колко ме молиш за любов и внимание, аз да не ти ги давам. Доставя ми удоволствие да контролирам ситуацията, като не ти давам това, което толкова силно искаш, нежността, от която се нуждаеш, да смазвам всяка твоя мечта, а след това да си казвам, че съм невинен.

Обичам, когато отклонявам темата на всяка дискусия върху това какво не е наред с теб, твоята неспособност да ме направиш щастлив и накрая да ти напомням колко много съм направил за теб и колко неблагодарна си ти.

Обичам, когато успея да обърна мненията на околните за теб в моя полза и излезе така, че аз съм правият, а ти грешиш, като те представям за вечно незадоволена, вечно оплакваща се егоистка.

Обичам, когато е изключително лесно да кажа “Не” на всичко, което смяташ за важно в нашите взаимоотношения и вместо това да те карам да се извиняваш и да се съсредоточиш върху моите нужди и желания, моето раздразнение и неразположение.

Обичам, когато знам, че мога да контролирам мислите ти, амбициите ти и да те карам да си мислиш единствено за това как да не ме разстроиш и да ме правиш щастлив.

Обичам, когато знам, че съм единствената ти алтернатива, независимо как се държа с теб, независимо, че постоянното ти фокусиране върху мен източва енергията ти, независимо, че с мен ще изгубваш все повече от ценностите си, а също и хората, на които държиш и обичаш. И всичко само заради мен.

Обичам, когато те изолирам от останалите хора, когато те карам да спреш да им се доверяваш и да те карам да вярваш, че аз съм единственият, който ще остане с теб.

Източник: от интернет

 

Психология на тревожността

 

 

magnifisonz.com / Доц. д-р Георги Попов

 

Според деветото издание на Оксфордския психиатричен речник на Campbell (2009), тревогата е формулирана като емоционално състояние, което притежава физиологична и психологична компонента. Физиологичната страна включва разстроено дишане, учестена сърдечна дейност, вазомоторни промени, тремор, световъртеж, често уриниране и др. Психологичната страна е определена като състояние на осъзнато преживяване на страх и се характеризира с болезнено осъзнаване на безсилието да се направи нещо, което е от важно лично значение; предчувствие за грозяща, неизбежна опасност; напрегнатост и изтощителна бдителност; тотална самопоглъщаща ангажираност с предстоящо решаване на реални проблеми; неразрешими съмнения относно някаква надвиснала опасност от рода на: каква е вероятността реално да се случи, как може да бъде избегната и какъв е собственият потенциал за справяне (Starcevic 2005, McLean & Woody, 2001).  

Последните две характеристики липсват при страха, който от феноменологична гледна точка е близко състояние до тревогата. Страхът е реакция спрямо реалната заплаха, докато тревогата е по-типична реакция спрямо нереалната или въображаема опасност. Страхът и тревогата имат различна насоченост към времето (Попов, 2010). Страхът е насочен винаги към настоящето (тук и сега), а тревогата – към бъдещето. Може да се каже, че тревогата представлява страх от бъдещо събитие. Въпреки посочените по-горе феноменологични различия между тревогата и страха, в съвременните диагностични системи (МКБ-10 и DSM-IV) е поставен знак на равенство между тях.  
 
Тревогата може да бъде нормална или патологична. Нормалната тревога играе адаптивна роля, защото служи като сигнал за някаква опасност и нещо повече – тя стимулира индивида активно да изучава околната среда с оглед идентифицирането на източника на опасността, както и неговите характеристики. Тревожността намалява, когато ситуацията се постави под някакъв контрол, но това изисква да се внесе повече информация за обстоятелствата около обекта на тревогата. Например, тревожната майка, която не може да открие по телефона своята дъщеря, продължава да звъни на нейни познати, докато не получи необходимата информация за нея. Или студентът, който се тревожи за предстоящия изпит, активно издирва и разпитва колегите си, които вече са го взели, за да получи информация за протичането на изпита. Патологичната тревожност съществува или само на симптомно ниво, като включена в някакъв по-голям синдром – депресия, шизофрения и др. или като самостоятелна диагностична единица – това са т.нар. тревожни разстройства. Тревожните разстройства могат да бъдат дефинирани като състояния на патологична тревожност, които не са причинени от телесни болести и не са свързани с употреба на дроги, както и не са част от някакво психотично разстройство.  
 
Тъй като нормалната психологична тревога е постоянен спътник в ежедневието на индивида, а от друга страна патологичната тревога в различните си диагностични измерения е най-често срещаното психиатрично разстройство, в медицинската практика много често се налага да се прави разграничение между тях. Още повече, че много често границите са неясни и размазани. За тази цел се извършва психиатрична оценка, която съдържа клинична и психологична част. По този начин се оценяват всички компоненти на тревогата: субективни, физиологични (соматични), когнитивни и поведенчески (напр. дали надвисналата опасност се разрешава чрез борба или бягство).  
 
Например студент, който преценява, че подготовката му за изпит е под необходимото ниво, може да удвои усилията си и да навакса пропуснатия материал, като по този начин минимизира риска от провал. Обратно на това, при патологичната тревога оценката за собствената подготовка за справяне с проблема (изпит) е твърде неточна и крайна, поради което рискът от провал се надценява и се предприема бягство (неявяване на изпита).  
 
За разграничаване на нормалната от патологичната тревога се препоръчват и някои критерии, които са представени в Табл. 1 (Starcevic, 2005).  
 
Табл. 1. Патологична тревога vs. нормална тревога  

Критерии за разграничаване

Патологична тревога

Нормална тревога

Интензивност

Относително висока и/или непропорционална на ситуацията или обстоятелствата

Относително ниска и/или пропорционална на ситуацията или обстоятелствата

Продължителност

Най-общо продължава по-дълго или се повтаря

Най-общо продължава по-кратко

Свръхангажираност с тревогата

Да

Не

Качество на преживяването

Дистресиращо,всепоглъщащо и инвалидизиращо

Неудоволствено, но не твърде дистресиращо или такова само за кратко време

Влияние върху поведението и функционирането

Причинява дълговременни промени в поведението и влошава функционирането

Най-общо не влияе на поведението, освен временно и не влошава функционирането

 
 
Концептуализация и класификация  
Тревожните разстройства са въведени като отделна нозологична група през 1980 г. в DSM IІІ и по-късно в МКБ, като преди това са били концептуализирани като неврози. В Х-та ревизия на МКБ са залегнали следните тревожни разстройства:  
Фобийни тревожни разстройства  
Агорафобия без паническо разстройство  
Агорафобия с паническо разстройство  
Социална фобия  
Специфични фобии  
 
Други тревожни разстройства:  
Паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност)  
Генерализирано тревожно разстройство  
Смесено тревожно и депресивно разстройство
  
Обсесивно-компулсивно разстройство
Остра стресова реакция  
Посттравматично стресово разстройство  
Разстройства в адаптацията  

Реакция на тежък стрес
 
В МКБ-10 тревожните разстройства нямат отделен, независим статут, а са част от голяма група разстройства, наречени “невротични, свързани със стрес и соматоформни разстройства”. Отделните видове тревожни разстройства са “разцепени” на два или повече субтипа. В резултат на това има висока вероятност за припокриване на отделните типове. Както показват изследванията в невронауките, коморбидните разстройства имат общи характеристики както на клинично, така и на патофизиологично и дори на генетично ниво. Високата степен на припокриване между отделните диагнози, както и високата им коморбидност логически води до рядкост на “чистите” случаи на тревожни разстройства в клиничната практика. Тревожните разстройства се срещат често коморбидни с други психиатрични разстройства и това са най-често депресии, соматоформни разстройства, личностови разстройства и зависимости.  
 
Въпреки че се смята, че патологичната тревожност е обичайната характеристика на всички тревожни разстройства, остава неясно до колко например посттравматичното стресово разстройство не би трябвало да се отнесе към разстройствата на паметта, а дисоциативните разстройства към патологичната тревожност. Също така хипохондрията и някои личностови разстройства могат да бъдат по-добре концептуализирани като тревожни разстройства. Всичко това е обобщено в Табл. 2 (по Starcevic, 2005).  
 
Табл. 2. Концептуални и диагностични дилеми относно специфичните тревожни разстройства  

Разстройства

Дилеми

Паническо разстройство

  1. Трябва ли паническото разстройство да има диагностично предимство пред агорафобията, когато съществуват заедно?
  2. Дали агорафобията е винаги вторична спрямо паническите атаки? Дали агорафобията може да бъде самостоятелна единица или е по-скоро субтип на паническото разстройство?

Генерализирано тревожно разстройство

  1. Дали генерализираното тревожно разстройство е самостоятелна диагностична категория поради някаква уникална психопатология? Дали това е достоверна диагностична категория?
  2. Дали генерализираното тревожно разстройство съществува реално при отсъствие на депресия или на друго тревожно разстройство?

Социално тревожно разстройство

Няма ли припокриване между някои от субтиповете на 
социалната фобия с личностовото разстройство?

Специфична фобия

От гл. точка на нейната хетерогенност, необходимо ли е специфичната 
фобия да бъде разделена на съществуващите сега субтипове, 
като отделни диагностични единици?

Обсесивно-компулсивно разстройство

  1. Дали обсесивно-компулсивното разстройство трябва да

съществува в групата на тревожните разстройства или трябва 
да бъде класифицирано другаде?

  1. Съществуват ли клинично значими субтипове на обсесивно-компулсивното разстройство?

Посттравматично стресово разстройство

От гл. точка на неговата комплексност и хетерогенност, дали посттравматичното стресово разстройство не би трябвало да представлява собствен клас от свързаните с психотравми разстройства? Не е ли подходящо да бъде разглеждано като първично разстройство на паметта или като дисоциативно разстройство.

 
 
Етиология  
Съществуват независимо два отделни етиологични модела: биологичен и психологичен. По-задълбоченото разбиране на етиологията и патогенезата на тревожните разстройства се нуждае обаче от обединяването на двата модела. Това е така защото, например, в зависимост от предпочетения модел се стига до различна концептуализация относно предиспозицията, преципитацията и поддържащите фактори при тревожните разстройства. Например, според биологичния модел хората са предразположени към развитие на тревожни разстройства поради тяхната генетична даденост, докато психологичните модели свързват предразположението с травмиращи раннодетски събития, както и с някои личностови черти или с начина, по който симптомите се възприемат и оценяват. Каквато и да е предиспозицията, тя се преципитира (активира, отключва) от някои жизнени събития. От своя страна факторите, които поддържат (”подхранват”) тревожното разстройство са свързани със съществуващите поведенчески и когнитивни модели и именно те са целта на поведенческите и когнитивните терапии.  
 
Различни проучвания оценяват ролята на генетичните фактори чрез изследвания на фамилии (първостепенни роднини на пробанди с тревожни разстройства), близнаци и др. Най-общо резултатите показват съществуването на генетична предиспозиция към тревожните разстройства при някои пациенти. Остава неясно обаче до какво точно води генетичната предиспозиция и какво точно се унаследява от нея.  
 
Изследванията на невротрансмитерните системи са свързани приоритетно с уточняване на механизмите на фармакотерапията. Невротрансмитерните абнормности се оказаха неспецифични (общи) за различните типове разстройства с изключение може би на относителната специфичност на абнормностите в серотониновата система при обсесивно-компулсивното разстройство. Не е ясно дали въпросните абнормности предхождат началото на разстройството или са негово следствие.  
 
Психологичните модели на тревожните разстройства, които са най-важни за клиничната практика, включват поведенческите, когнитивните и психодинамичните модели. Поведенческите модели се базират на теорията на заучаването на определени поведения. Когнитивните модели наблягат на ролята на специфичните убеждения и преценки относно заплахата и собствената способност за справяне. Психодинамичните модели изхождат от предположението, че невротичната тревожност е резултат на интрапсихичен конфликт между сексуални и агресивни подтици и защити, изградени срещу тези подтици, или по-общо казано, тревожността е сигнал за съществуването на някакви несъзнателни процеси или феномени.  
 
Трите вида психологични модели рефлектират върху съответните типове психологична терапия.  
 
Терапевтична стратегия  
Както е известно, съвременната психиатрия се стреми да прилага само лечение, което е базирано на доказателства. Въпреки обаче че са налице много доказателствено-базирани терапевтични указания и алгоритми за лечение на тревожните разстройства, съществуват трудности относно тяхното индивидуализиране при конкретен пациент. Сигнал за това са нередките провали в лечението, особено в случаите, когато не се формулират точно терапевтичните цели при конкретните пациенти. Различните терапевтични цели изискват различни терапевтични подходи и това трябва да се отчита. С оглед на това терапевтичната цел трябва да се подлага на дискусия с пациента и последният се насърчава да формулира собствените цели. Обикновено пациентът желае да може да контролира тревожността си, за да не предприема бягство от обектите на страховете си и в крайна сметка да функционира пълноценно. Заедно с това той може да има и нереалистични очаквания и желания (напр. никога да не усеща тревога или да има пълен контрол върху живота си) и когато това е налице тези очаквания трябва да бъдат елиминирани по подходящ начин. В крайна сметка терапевтичните цели се договарят с пациента и това е фондаменталната основа на терапевтичния процес.  
 
Вторият важен въпрос е изборът на конкретна терапия. Обикновено дилемата е фармакотерапия или психологична терапия. Фармакотерапията (антидепресанти и/или бензодиазепини) има по-бърз ефект, но постига само краткосрочни цели, напр. редуцирането на тревожността. Спирането на тази терапия често води до релапс. Когнитивно-поведенческата терапия трае по-дълго и резултатите настъпват по-бавно, но са по-трайни от фармакотерапията. Въпреки че поведенческите модели на терапия са критикувани, особено от психодинамичните терапевти, за тяхната опростеност и за това, че не се интересуват достатъчно от дълбинно-психологичните източници на тревожността, те остават най-успешното психологично лечение. Съществуват и някои по-семпли и бързо ефикасни психологични техники. Например, както вече стана дума, тревогата може да се дефинира като страх от бъдещо събитие. Колкото повече това събитие е по-далеч от настоящето на пациента, толкова повече то придобива неясни очертания и съдържание. Това се преципитира от факта, че за тревожната личност бъдещето се антиципира не като последователност от събития, както например се реконструира собственото минало, а като едновременност от “струпани” събития, носещи като цяло печата на опасността, без да е много ясно конкретно за какво събитие и за каква опасност става дума. От тук произтича и терапевтичната цел: очертаването на събитията и локализирането им във времето. Нерядко само поради факта, че пациентът точно осъзнава обекта на своята тревога, последната се редуцира (Попов, 1997).  
 
“Идеалната” терапия трябва да търси едновременно краткосрочните и дълговременните ефекти. От тази позиция комбинацията на фармакотерапия и психологична терапия (едновременно или последователно прилагани) е най-предпочитаният вариант.  

  

 

ТАЙНИТЕ НА ЯПОНСКОТО ДЪЛГОЛЕТИE И ТАЙНСТВЕНАТА ДУМА ИКИГАЙ

 

Японска притча разказва следното:
В малко японско градче една жена била на смъртно легло. Изведнъж тя почувствала, че душата й се отделя от тялото, извисява се в небесата и се озовава пред духовете на своите предци. Тогава чула силен глас, който я попитал:

- Коя си ти?
- Аз съм жената на кмета – отговорила тя.
- Не те питам кой е твоят мъж. Отговори коя си ти!
- Аз съм майка на четири деца. И съм учителка в местното училище.
- Нима те попитах колко деца имаш или къде работиш? – казал гласът и продължил да й задава въпроси, докато накрая тя казала:
- Аз съм една жена, която всяка сутрин се събужда, за да помага на своето семейство и да учи децата в училище.
След това тя се върнала в своето тяло и болестта й наскоро била излекувана. Жената открила своя икигай.

Значението на японската дума икигай може да се опише по различни начини: „причината, поради която ставаш от леглото всяка сутрин“; „радостта да си винаги зает“; „страстта, която ти носи удовлетворение и радост“... Но всички те водят към едно – причината да живееш! И изглежда е от нещата, които обясняват необикновеното дълголетие на японците, особено на островите Окинава - едно от местата с най-много дълголетници в целия свят. От там произхожда и тайнствената дума икигай.

Според авторитетни изследователи на понятието икигай, точно то е в основата на дългия и щастлив живот на японците. Ясният икигай, както и животът в общност, са поне толкова или дори по-важни от здравословния японски хранителен режим.

На Окинава всеки японец знае своя икигай и живее в съответствие с него... и рибарят, който всяка сутрин излиза с лодката си в морето, и калиграфът, застанал пред своето платно, и готвачът, който в продължение на половин век не спира с любов да приготвя суши за своите клиенти.

Кратката информация в Уикипедия гласи: икигай е японско понятие, което означава смисъл на живота, чувството за собственото предназначение в живота. Думата присъства в японския език минимум отпреди седем века. Икигай може да бъде професия, хоби или семейство, а редица изследвания показват статистически достоверна взаимовръзка между присъствието на икигай в живота на човек и ниски нива на стрес, а също и с цялостно усещане за здраве.

На Запад също имаме понятия, които донякъде съответстват на икигай – предназначение, мисия, реализация, които обаче често се явяват по-скоро плод на умствена дейност или духовни търсения, за разлика от японския икигай, който е неделима част от живота на всеки човек. Ние често си задаваме вечния философски въпрос: Какъв е смисълът на живота? Но японците внасят по-голяма яснота: Какъв е смисълът на моя живот? Кое ми носи удовлетворение и страст? И добавят: и полза за другите...

 

Всъщност икигай е по японски изящно и гениално просто понятие. То се намира в пресечната точка на 4 изключително важни житейски сфери:
- Това, което обичаш
- Това, от което се нуждае светът
- Това, за което ти плащат
- Това, в което си добър

Икигай е онова, което те изпълва с удовлетворение и радост, което те кара да забравиш за времето, което придава смисъл и пълнота на всеки твой ден. Но в същото време е от полза за другите, за света около теб.

Въпреки че не го наричат с тази японска дума, едни от най-великите и значими личности на нашата цивилизация, всъщност са били хора, открили своя икигай. Нека да си припомним думите на Стив Джобс: „Вече 33 години се поглеждам в огледалото всяка сутрин и се питам: "Ако днес е последният ден от живота ми, искам ли да правя това, което ще правя днес?" Когато отговорът беше "не" няколко дни поред, знаех, че е време за промяна."
А на Уилбър и Орвил Райт, пионерите в авиацията, които позволиха на човечеството да полети, принадлежат думите: „Едва дочаквахме утрото, за да се захванем за работа.“

За съжаление ние често попадаме в противоречието: това, за което ми плащат, не ми носи радост; а това, което обичам, не ми носи доходи. Да, това изглежда като улица без изход, като спирала, от която няма измъкване. А резултатът е засилено чувство за неудовлетвореност, апатия, демотивация и постоянен стрес.

Японците обаче казват: Всеки човек има своя икигай. Някои са го открили и го осъзнават, други го носят в себе си, но все още го търсят. Икигай се крие вътре в теб и се нуждае от търпеливо изследване, за да достигнеш до най-дълбоките недра на съществото си и да го намериш. Веднъж щом намериш своя икигай, остава само да го следваш и да го подхранваш ден след ден, придавайки смисъл на съществуването си. Тогава и най-обикновената задача се превръща в щастливо сливане!

Икигай е пътят към дълъг и смислен живот. Икигай е спокойствие и удовлетворение, чувство за значимост, оптимизъм и радост.

Концепцията икигай все повече предизвиква интереса на западните общества и отдавна е напуснала пределите на родината си Япония. Именно тя провокира и двама испанци - популярния испански писател Франсеск Миралес и Ектор Гарсия, който живее в Япония от 12 години - да тръгнат по дирите на тайнствената дума.

Те решават да проучат на място тайните на японските столетници и стигат до малкото селище Охими в северната част на Окинава, известно като „селото на столетниците“. Селото, в което живеят 3000 души, е наречено така заради факта, че има най-високия индекс на дълголетието в света! В Охими срещат възрастни хора, по младежки жизнени, здрави и изпълнени с оптимизъм, хора, които имат ясен икигай и с въодушевление и радост посрещат всеки нов ден.

Миралес и Гарсия си задават въпроса: Дали заради икигай в Окинава има повече столетници, отколкото където и да било другаде по света? Как тези хора остават активни и щастливи до края на дните си? Каква е тайната на дългия и щастлив живот? И се уверяват, че наред с храненето, простия живот на открито и зеления чай, един от ключовете към дълголетието им е именно икигай

Ето няколко факта от живота на Охими, които ги впечатляват:

- 100% от интервюираните дълголетници притежават собствена градина, а повечето от тях – цели полета с насаждения от чай, шикуваса, манго и др.
- Всички принадлежат към някоя местна общност. В нея се чувстват обичани, като част от едно семейство.
- Празнуват много, дори по дребни поводи. Музиката, песните и танците са основна част от ежедневието им.
- Имат важна мисия в живота, дори не само една. Определили са своя икигай, но не го приемат твърде сериозно. Това, с което се занимават, им носи наслаждение и релаксация.
- Много са горди с традициите си и с местната култура.
- Сякаш са пристрастени към всичко, което правят, колкото и маловажно да изглежда то.
Йуимаару, което може да се преведе като „дух на взаимно сътрудничество“, е твърдо залегнал в сърцата на местните. Те си помагат не само за земеделската работа като събирането на реколтата от захарна тръстика или сеенето на ориз, а и когато строят къщите си или търсят доброволци за обществени дела. 
- Винаги са заети, но със задачи от най-различно естество – това им помага да се отпускат. Там не може да се срещне нито един дядо, седнал на пейка, без да прави нищо. Вечно се движат насам-натам – ходят на караоке, на сбирки на съседите или на следващия мач по гетбол.

Всички наблюдения и впечатления от пътешествието си до Окинава, от срещите си с най-дълголетните хора в света, както и още много интересна и полезна информация,Франсеск Миралес и Ектор Гарсия събират в книгата си „Икигай. Тайните на Япония за дълъг и щастлив живот“.

 

Издателство Гнездото има удоволствието да ви представи българското издание на книгата – първото чуждоезично издание сред 28 страни, в които са закупени правата.

 
Страница 1 от 12

Обучения

Начало Полезно